Цел и задачи на изследването на глюкозната обмяна

Концентрацията на глюкозата в кръвта се определя от равновесието между два противоположно насочени процеса - извличане (поемане и разграждане от клетките на организма) и вливане (за сметка на резорбция в червата, глюконеогенеза, гликогенолиза). Тези процеси са обект на хормонална и нервна регулация. Глюкагонът, гликокортикоидите, катехоламините, соматотропният хормон и хормоните на щитовидната жлеза водят до повишаване на концентрацията на глюкозата. При нарушаване на функцията на обменните регулаторни центрове в междинния мозък, в резултат на болестни процеси най-често настъпва хипергликемия. В най-голяма степен физиологичната регулация на концентрацията на глюкозата в кръвта се осигурява благодарение на действието на антагонистите глюкагон и инсулин. Най-съществените причини за възникване на захарен диабет са относителният и абсолютният недоимък на инсулин. При диагностичното изясняване на налична хипо- или хипергликемия винаги трябва да се мисли и за възможно въздействие и на други фактори върху обмяната на глюкозата.

Форми на диабета

Към набора на лабораторните изследвания при нарушения на глюкозната обмяна спадат определянето на концентрацията на глюкозата в кръвта при базални условия и след стимулация, определянето на количеството на отделената в урината глюкоза, на гликирания хемоглобин A1, на инсулина и на пептид С, както и други лабораторни изследвания, които могат да послужат за оценка на степента на обменното нарушение (определяне на кетонни вещества в урината, бетахидроксибутират и лактат в кръвта, алкално-киселинно състояние, концентрация на електролити, триглицериди и холестерол в серума и др.). При съмнение за наличие на диабет от I тип (ювенилен диабет) изследването започва с определяне на концентрацията на глюкозата в кръвта на гладно, като изследването се повтаря неколкократно. В случай че получените стойности попадат в граничната област, се провежда и орален глюкозотолерантен тест (ОГТТ). За откриване на болни с диабет от II тип най-подходящо начално изследване е определянето на постпрандиалната глюкозна концентрация в кръвта. Всъщност тази стойност съответствува на данните след физиологично обременяване и превъзхожда по диагностичната си чувствителност изследването на глюкозата в кръвта на гладно.

Като втори етап на диагностичния процес и тук се провежда ОГТТ.  Получават се по-надеждни резултати, отколкото при венозния тест, тъй като при приемането на глюкозата през устата секретираните ентерохормони водят до значително по-високо отделяне на инсулин от бетаклетките, отколкото при венозното въвеждане. Венозният глюкозотолерантен тест се провежда само в случаите, когато поради заболявания на гастро-интестиналния тракт не могат да се очакват надеждни резултати от извършването на ОГТТ. При провеждане на глюкознотолерантни тестове в известна степен, макар и по-малка в сравнение с инсулиновата секреция, се стимулира и секрецията на антагонистите на инсулина. Поради това, когато трябва да се изследва изолирано инсулиновата секреция, например при разграничаване на абсолютен или относителен недоимък на инсулин от нарушения на глюкозната обмяна във връзка с увреждане на черния дроб или ендокринни нарушения при нормална секреция на инсулин, се предлага извършване на толбутамидовия тест. Успоредно с определянето на концентрацията на глюкозата в кръвта - независимо дали при базални условия, или след стимулация - се препоръчва проследяване на отделянето на глюкоза и кетонни тела в урината. При продължително наблюдение над болните със захарен диабет се извършва и измерване на гликираните белтъци, което за разлика от моментната находка при изследване на нивото на глюкозата в кръвта или екскрецията и в урината предоставя информация за наличната хипергликемия в продължение на седмици и месеци преди изследването. За тази цел в практиката най-често се използва определянето на концентрацията на хемоглобин A1 .

Определянето на концентрацията на инсулина и пептид С след стимулация дава данни за функционалното състояние на бетаклетките. Тези две вещества се секретират в еквимоларни количества. За разлика от пептид С инсулинът при преминаване през черния дроб се залавя в значителна част от хепатоцитни рецептори и се метаболизира. Поради това концентрацията на пептид С в периферната кръв е по-висока от тази на инсулина и отразява по-добре секреторните възможности на бетаклетките. Изследването на концентрацията на инсулина и пептид С е оправдано само при диференциална диагноза на хипогликемичните състояния. В тези случаи трябва да се извърши успоредно измерване на концентрацията на глюкозата в кръвта на евентуално екскретираната с урината глюкоза.