Синдром на придобитата имунна недостатъчност (СПИН)

Изводи за лечението на ХИВ/СПИН

Не съществува окончателно излекуване от ХИВ и СПИН. СПИН е един от най-сериозните проблеми, които съвременнтата медицина трябва да реши. Целта на лечението е да сведе до минимум размножаването на ХИВ, в резултат на това да се повиши броят на CD4+-лимфоцитите, да се подсили имунната система и да се забави прогресирането на инфекцията в заболяване със съответните симптоми, от една страна, и да се лекуват или профилактират опортюнистичните инфекции и характерните за СПИН състояния, от друга. Лечението трябва да забави настъпването на СПИН и да осигури на болните добро качество на живот. Лечението на ХИВ/СПИН е комплексно и най-общо включва: противовирусно лечение; лечение на опортюнистичните инфекции и състоянията, свързани със СПИН; профилактика на опортюнистичните инфекции при спадане на защитните сили до степен, че тяхната поява се очаква с голяма вероятност; обуение на пациентите по отношение на предпазните мерки, стриктно спазване на лечебните схеми, приучаване за „съжителстване“ с болестта и страничните ефекти на лечението и др. Противовирусното лечение се осъществява с медикаменти, които съставят т.нар. антиретровирусна терапия. Това лечение не може да „излекува“ окончателно заразените от ХИВ и болните от СПИН и се характеризира с немалко краткосрочни и дългосрочни странични ефекти, но постига много добри резултати.

Групи медикаменти за лечение на СПИН

Съществуват няколко групи противовирусни лекарства, които атакуват различни фази на процеса на размножаване на вируса в човешките клетки:

• Нуклеозидните инхибитори на обратната транскриптаза блокират действието на един ключов вирусен ензим, наречен обратна транскриптаза, който позволява на ХИВ да зарази човешките клетки. Обратната транскриптаза превръща собствения генетичен материал на вируса, който е молекула РНК, в човешки генетичен материал, който представлява дезоксирибонуклеинова киселина (ДНК). Тази човекоподобна ДНК става част от генетичната информация на заразената клетка и тя започва да произвежда копия на вируса, смятайки ги за собствени белтъци. Тези нови копия впоследствие напускат клетката при нейната смърт и заразяват други клетки. Към тази група лекартсва спадат zidovudine (Retrovir, AZT), didanosine (Videx, ddI), stavudine (Zerit d4T), abacavir (ABC) , lamivudine (Epivir, 3TC) и някои комбинации между тях. Най-честите им странични ефекти са гадене и повръщане, периферна невропатия с болки по крайниците, намалено производство на червени и бели кръвни клетки от костния мозък (анемия), възпаление на панкреаса с болка в корема, рядко, но опасно развитие на млечно-кисела ацидоза, липодистрофия с натрупване на мастна тъкан по определени места на тялото, развитие на чернодробна стеатоза и др.
• Нуклеотидните инхибитори на обратната транскриптаза са със същия механизъм на действие. В тази група спадат tenofovir (Viread) и др.
• Протеазните инхибитори са медикаменти, които блокират друг важен ензим на ХИВ-вируса, наречен протеаза. Този ензим играе важна роля при крайното производство в човешката клетка на вирусни копия, готови да заразят нови клетки. Тоест вирусът вече е заразил определено количество клетки, но се възпрепятства инфектирането на нови. Към тази група лекарства спадат saquinavir (Invirase, Fortovase), ritonavir (Norvir), indinavir (Crixivan), nelfinavir (Viracept), Atazanavir (Reyataz, ATV), amprenavir (Agenerase, APV) и някои комбинации между тях. Най-честите им странични ефекти са гадене и диария, покачване на мастите в кръвта, повишено образуване на камъни в бъбреците, повишаване на кръвната захар и др.
• Ненуклеозидните инхибитори на обратната транскриптаза са nevirapine (Viramune) и efavirenz (Sustiva). Сред най-честите им странични ефекти са обриви, възпаление на черния дроб, замаяност, обърканост, лесна уморяемост и др.
• Фузионните инхибитори са медикаменти, които пречат на свързването на ХИВ с човешката клетка и проникването му в нея. Тук спада лекарството enfuvirtide (Fuzeon). Това е най-съвременната група антиретровирусни лекарства, които се пазят за болни, които са резистентни към другите лекарства и комбинациите между тях. Лекарството се прилага като подкожна инжекция и най-честият му страничен ефект е зачервяване и болка, много рядко развитите на инфекция на мястото на убождането.

Лечението на опортюнистичните инфекции се извършва с различни антибиотици, противогъбични, противовирусни и антипаразитни лекарства и комбинации от тях.

Заразените с ХИВ, които развият сарком на Капоши, лимфоми или други злокачествени заболявания, се лекуват с лъчетерапия, химиотерапия, инжектиране на алфа-интерферон, по-рядко хирургична операция и др.

Рано приложеното лечение, след ранна диагноза, също не може да излекува напълно от вируса, но постига по-добри резултати. По-дългото прилагане на лечение, от друга страна, крие по-голям риск от изява на странични ефекти. Лечението може да се променя според постиганите резултати, но пълното му преустановяване обикновено не е възможно, тъй като вирусът не се очиства от организма и спирането на лечението може да доведе до повторен „разцвет“ на ХИВ-инфекцията. Схемата на веднъж започнатото лечение трябва да се спазва изключително стриктно от болния, т.е. необходимо е много активно участие и сътрудничество от негова страна в лечебния процес. Лечението налага често проследяване на болните от специалист с извършване на определени изследвания. За проследяване състоянието на болния и ефекта от лечението се изследват най-често 2 показателя: броят на CD4+-клетките в кръвта и вирусният товар. От броя на CD4+-клетките в кръвта се правят изводи за потиснатостта на имунната система и защитните сили на организма. От резултата на излседването на вирусния товар се отчита активността на размножаването на вируса. Ако се регистрира висок вирусен товар, може много скоро да се очаква спадане на броя на CD4+-лимфоцитите.

Приложения: 

Указания за клинично поведение и лечение на ХИВ-инфекция при възрастни в европейските страни